Сега той е известен спортен журналист. Едва ли има дом, в който да не влиза, носен от ефира на бТВ, за да информира любителите на спорта за последните новини. Преди това обаче Петър Бакърджиев е обикновено момче от Търговище - учи в Първа гимназия и играе  баскетбол в „Светкавица”. Поговорихме си как младите хора могат да използват училището като трамплин и да отскочат уверено към бъдещата си реализация.    

Да започнем от там, г-н Бакърджиев, защо спортна журналистика?

Дълго време си мечтаех да бъда спортист. Играех баскетбол в „Светкавица”, в мъжкия отбор. Не си спомням точно, но или някой ме е посъветвал, или сам съм разбрал, че, по някакви причини,  заради ръст, физика или амбиция от мен няма да излезе добър състезател. За да се изградиш като спортист трябва да си много нахъсан. Вероятно и това не съм имал, така че се насочих към спортната журналистика. А защо журналистика въобще? Майка ми е фармацефт, а баща ми – инженер и вероятно това се получава при такива родители. Шегата настрана. Още като дете слушах много радио, познавах повечето радио журналисти, а след това целият ми студентски път мина в радиото.

Кога открихте журналистиката?

Когато бях в осми клас в местното Радио Търговище организираха курс по журналистика, който щеше да води покойния вече проф. Веселин Димитров, декан на журналистическия факултет. По същото време, обаче имаше и баскетболен лагер. И заради финансовите ограничения в моето семейство трябваше да избера едно от двете – курса или лагера. За щастие майка ми, като всяка майка орлица, намери начин да отида и на двете. След това, в десети клас вече работех в това радио, правех спортните емисии, а после водех и сутрешния блок. Ставах всяка сутрин и в шест часа бях пред микрофона. После отивах на училище.

Спортът беше ли част и от училището?

Ние имахме един чудесен баскетболен отбор. Играехме много често и финали на градските първенства и беше трудно срещу техникумите. По онова време повечето спортисти отиваха да учат в специализираните училища и беше сериозно постижение да събереш приличен отбор в училище, в което се залага основно на ученето.

Какво отношение има училището към професионалния Ви път?

Вероятно няма голямо отношение точно към житейската ми дестинация, но има нещо по-важно и то е към формирането на светоглед, към усещане за живот. Докато още учех Първа гимназия беше със славата на бастилията. Това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте. Хванах онзи период на много сериозното образование и намесата на новите условия. Класен ръководител ни беше Нели Попова, която преподаваше български език и литература. В същото време беше лидер на СДС, организираше митинги и имаше най-невероятния поглед към света.

Учителят ли е основен фактор за формирането на един млад човек?

До голяма степен – да. Има една история за това как става тази намеса в оформянето на светогледа. Когато бях в осми клас за първи път в училището формираха математическа паралелка с разширено изучаване на английски език. За една година при госпожа Кадънова разбрахме, че от нас математици няма да стане и в девети правихме бунтове. Истински бунтове. И в десети клас преформираха паралелката в обикновена, защото ние не искахме да учим математика. За това помогна много класната ни Нели Попова. Тя се опълчи на тогавашния директор Карамфилов и нещата се случиха. Имам предвид, че когато видиш един учител да постави кариерата си под въпросителна, за да угоди на лигавите си двайсет деца, които са решили, че са много свободни това дава много хубава основа за формирането на светогледа.

В какво се изразяваше тази революционна дейност?

Обикаляхме по коридорите и викахме „Стачка!”. Не влизахме в часовете по руски език и математика, а в онези времена да не искаш да учиш руски беше знак, че си от другата страна на медала. Но като цяло в Първа гимназия винаги е имало великолепни преподаватели. Сега не мога да цитирам конкретни имена, но това на Нели Попова е винаги в съзнанието ми. Тя успяваше да запази институционалното ни уважение към училището и намираше начин да ни даде възможност да бъдем свободни.

Какво друго взехте от училището?

Приятелствата. Сега на това уча и моите деца – че това са най-хубавите години. Според мен училището дава и друго и то е усещането за това как трябва да се общува с хора, които трябва да уважаваш. Сега виждам тотална липса на неуважение към учителя, към по-големия, към по-опитния, към по-знаещия, което е ужасно. 

Според Вас, в съвремието, какво друго може да вземе един млад човек от училището?

Сега знания има навсякъде, но в училището може да получи хъса да ги търси и да знае защо му трябват. Мисля, че добрият преподавател това може да даде на децата. Да им помогне да се ориентират и да им покаже, че от образованието има смисъл. Имам чувството, че в България много често публичната среда показва, че може без образование. Не, не може без образование. То продължава през целия живот и мисля. И мисля, че училището е подходящия трамплин, от който един млад човек може да отскочи към бъдещата си реализация.

Какво за Вас остава Първа гимназия?

Когато си дойда тук, първо водя децата си в училище. Вътре не съм влизал сигурно откакто съм завършил, но ходим в двора, да подишаме. Трудно ми е да им обясня детайли за усещането, но мисля, че е важно да го видят. Но си мисля и друго. Днешните ученици трябва да знаят, че те са тези, които чертаят живота си с материали, които вземат от училището и преподавателите си.